Колумбийски хроники. Сводка N5. Последни карибски щрихи.

Иииии…… ето ни отново от Карибите! (защо? – в предишния епизод). Този път за последно.

Архипелагът Исла дел Росарио

Следвайки стриктно начертаната от Лили и Хуанда програма (да се славят имената им), на другата сутрин се метнахме на бързоходна (ей, голям страх беше, но не най-големия) лодка и гаааааз (ама буквално) към поредния национален парк, който този път представляваше тарапана от острови (къде 30 на брой), инсталирани от майката природата в Карибско море, в относителна близост до Картахена.

IMG_20160326_093447

В лодката, към острова

IMG_20160326_091138

След час път в открито море, подскачайки по вълните и изпълнявайки върху тях сложни фигури от фигурното пързаляне, ненормално бързото превозно средство стигна до най-големия остров, наречен (не)ясно защо Големият остров.  Той всъщност никак не е голям (4х2 км), но пък всички там са много горди, че едва ли не са столичани в повече на островния живот. Посрещнати лежерно, обслужени мързеливо, веднага стана ясно, че там времето е супер абстрактно понятие. Стаята ни естествено не беше готова, а на въпростите ни кога ще е, отговорът винаги беше само един – скоро.

20160326_120342

Хотелчето на острова

20160326_120410

Иначе солената цена и страхът който набрахме в лодката си струваха отвсякъде, Намирахме се на 20 м от снежно белите пясъци и кристално синята карибска вода, с пейзаж като от брошура, продаваща непродаваеми туруслуги.

IMG_5517

Ординарна гледка от хотелчето

IMG_5532

Обаче… има един голям проблем за всичко мърдащо по тези области – водата. На острова има няколко лагуни, досущ като големи езера, но сладка вода НЯМА. Ама никаква! Носят я с кораби от Картахена и я складират в големи резервоари, от където ръчно я разпределят.

Ел Ниньо страшно ги мори. И мързелът. Даже хотелската котка донесе котенцата си във фоайето и ги инсталира ги зад витрината на библиотеката. Защо ли? Ами тази демонстрация на майчинство и осигуряваше без проблем дневната прехрана.

IMG-1459088343112-V

Майка героиня

Естествено и нашето място страдаше от страшна водна липса. Къпането се оказа сложна задача, особено след като тялото ти се покрие със сол след потапяне в морето. След първата нощ се оказа, че резервоарът на нашето място се намираше под спалнята, на която спахме. Махнаха чаршафите, матрака (дали Фън Шуй е казал нещо по въпроса за спането над резервоар?), отвориха капак и започнаха с кофи да изнасят живителната течност.

IMG_20160327_120620

Водно легло… почти

Но пък си беше автентично. И неповторимо. Чувствахме се специални. Оказа се, че сме почти единствени гости и персоналът мързелуваше само в наша чест. А този мързел и непукизъм какъв шоколадов цвят, големи бели зъби и усмивки до ушите имаше само.

IMG_5560

Мария Фернанда

IMG_5547

Хосе Фернандо

Като споменхаме за лагуните  островитянски, голяма атракция там е нощно плуване в най-голямата такава. Защо пък нощно? Защото там точно се е заселил и направо се е олял в размножаването специфичен фосфорициращ фитопланктон. Тук идва интересното – навън е тъмно като в рог (сякаш някой е преживявал посещение на рог), скачаш от мост във вода с неясна дълбочина и още толкова неясно съдържание на флора и фауна и… О, чудо! Попадаш във филм – приказка, „Аватар” ряпа да яде. При всяко движение на крайниците ти във водата, около теб заблещукват милиони малки светлинки, все едно си сред точно толкова водни светулки. Още по-големият захлас идва като си потопиш главата с маска. Е, тогава вече попадаш в нереалното. Чувството е неописуемо. Не си във вода,  все едно си в космос, заобграден от звезди. Преживяното с думи трудно може да се опише, затова ще използваме точки и тирета. Та, чувството е .–….–..-… –… Сега е вече ясно, нали?!

Като всеки уважаващ себе си карибски остров и Болшой (специално за руските ни читатели) се е сдобил с приличен коралов риф, на който – ха, изненада, организират организирано гмуркане в цел оглеждане на рифния живот. Е, като едни уважаващи себе си туристи, потопихме се и го разгледахме. Голяма красота, ГОЛЯМА!

IMG_5611

Вечерта решихме да видим как живеят местните столичани. 10 мин по-късно стигнахме до най-голямото населено място – селце с 30-40 къщички, главен площад с дискотека, чиято озвучителна техника може да потопи с мощта си цели испански корвети и още няколко галери само с една мелодия. Никъде няма прозорци, няма и нужда от тях.

Звукът е потресаващ, а извън увеселителното заведение в полукръг около него, на нарочни столове в прахта се е построило представителна извадка на местното население, до един в шоколадов цвят, стоят си и слушат музика. Без да говорят, пият бира и слушат.

Някои дори танцуват на едно място или седнали, по причина да не се размърдат случайно. Мързелът е издигнат в култ. Не говорят, защото и собственият си глас не чуваш от децибелите, а са вън, защото вътре не се стои. За да си купиш бира от бара ти дават специални антифони, подписваш декларация, че си запознат с опасността от оглушаване; друга, че познаваш песните и трета, че си ще спазваш местните обичаи и ще те мързи до костите. Лесна работа – положихме подписи и под ЗВУЦИТЕ на баджаната, салса и прочие, задоволихме бирената ни недостатъчност.

Тънкостта е, че при всяко домогване до бара, бегом между песните, трябва да вземеш колкото бири можеш да носиш, защото те там са по… 175 мл. Направо подигравка, докато тръгнеш да пиеш и тя е свършила. Затова пък стъкленият амбалаж е в количества, от които стъклената индустрия е в невероятен възход.

IMG_20160327_190548

Бири – 175 мл.

Вода за пиене почти не се намира на острова, но пък бирите се леят като тропически дъжд. На всичкото отгоре трябваше да споделяме гореспоменатите с нашия нов приятел Брако – немски дог, член на обслужващия персонал на хотела и страстен любител на бирата, който неизменно ни съпровождаше по време на разходките ни извън хотела.

IMG_20160327_154001

Брако – любителят на бира

IMG_20160327_172918

Брако

Попихме, попихме, понаоглушавахме се и хайде към  къщи.

От една къща ни поканиха на гости. Бяха цялата фамилия и всичките правят едно и също: след смрачаване пускат колкото може по-силно музиката от къщичката, излизат навън и седят на столове в полукръг около къщата, пиейки бира от по 175 мл.

IMG_20160327_175842

На раздумка и на бира

Същото като пред дискотеката. И така всяка вечер. Пихме по една бира с тях, поприказвахме си и се посмяхме.  Това беше последният ни ден там, а на сутринта ни взе поръчаната бърза лодка в посока Картахена. Още от нощта си личеше, че морето хич не е спокойно, но какво ни очакваше…

Лодката е за 30-тина места, а като дойде беше вече претъпкана с местни от други острови. Места намериха, но не и спасителни жилетки. Иначе всички местни се бяха накичили с тях, дори и шофьорът, а лицата им излъчваха едно притихнало неспокойствие. И като ни метнаха онези ми ти вълни, час и половина сме скачали като обезумели по вълните в открито море.

Отначало беше забавно, като в увеселително влакче. Малко по малко взехме да притихваме и да очакваме следващата, и следващата вълна, чудейки се кога няма да се приземим правилно. Действително нямаме голям морски опит и без капчица срам ще си признаем, че сериозно се притеснихме.

Е, в крайна сметка стигнахме до Картахена, понаплюхме си пазвите и видяхме другото й лице, нямащо нищо общо с видяното вече излъскано и напудрено за платежоспособния турист. В заключение обаче, можем да признаем, че именно в Картахена прекараното време ни беше малко и бихме се върнали там с удоволствие. Особен дух има това място, дух и атмосфера.

Но, място за съжаление няма! Предстоят ни още много емоции, места, гледки и преживявания! Да се готвят Меделин, Гуатапе, Чинчина,…

За вас, специално предадоха специалните пратеници на ДарДан ТВ – Дар и Дан. Зюмбюл и Карамфилка!

IMG_20160327_144645

Зюмбюл, заразен от карибското безвремие