Сводка 6. Забравени от автобус, приютени от когото трябва. Васко Kеца в мианмраски облик.

Преживяли с немалка доза адреналин експириънса във влака – старец, пристигнахме в Pyin Oo Lwin, нашата междинна спирка към езерото Инле. Там от влакът – „стрела“, трябваше да се прехвърлим на среднощен автобусен превоз, за който съвсем прилежно и нарочно си бяхме купили билети два дена по-рано. Имахме време и затова решихме да хвърлим по едно око (който има повече, повече) на пресрещналата ни реалност на това „градче“ със скромните близо 300 000 популационни индивиди.

Първа задача – да намерим автогарата, от където ще тръгваме вечерта. Е, намерихме я, но се оказа невзрачен гараж с двама служители,  с пет пластмасови стола отвън и две пейки, които щяха да изиграят главна декорна роля в последващото приключение.

20150510_120304

Автогара в Пин о Луин

Надрусани от влаковия адреналин, усетили твърда и неразклатена повърхност под краката, ние се втурнахме през глава в непознатото място. С нашите спътници – младежите от Ниската земя, решихме за 2-3 часа да разделим пътищата си, което впоследствие се оказа добро решение, предвид бъдещите събития. На нас ни се пиеше хубава бира, която странно, не беше трудно да се намери в тази страна, на тях им се ядеше нещо вкусно, поднесено на бяла покривка. Да, пихме бира, сляхме се ядейки с местните, пак бихме бира и в уречения час се събрахме отново на вече описаната автобусна спирка с цел преминаващият автобус от нам-къде си до езерото Инле да ни забележи.

На чист и ясен бирмански, любезните (в началото) служители ни увериха, че всичко е ООООККК и че автобусът ще дойде. Оказа се, че това е най-мръсното, прашно и шумно местенце в това иначе красиво градче. Намираше се на кръстовище, през което минава целият тежкотоварен трафик към Китай. По-късно разбрахме, че на ден оттам минават над 5000 много-тежко-товарни камиони, изнасящи каквото има да се изнася за по-големия и по-богатия брат. На „автогарата“ имаше всякакви чакащи превоз за някъде си индивиди, монаси, родители с деца, баби и дядовци без внуците си, майки без бащите си, бащи без племенниците си. Всеки си стоеше на пластмасовия стол и си дочакваше возилото.

Ние, КО? – НЕ! Минаваха, спираха или не спираха всевъзможни автобуси, хора се качваха или не в тях, но нашият ред така и не идваше. При всяко спиране на нещо голямо нашата великолепна четворка захващаше каквито има багажерии и се отправяше с молби към „О, ти, който се грижиш за транспорта“ и към возилото, което в 100% процента се оказваше грешното.

За сметка на това, трафикът с Китай се увеличаваше в обратно пропорционална прогресия, ако някой вижда изобщо прогресия в това. Невероятен шум в нощния прахоляк, всезапомнящ се прашляк в среднощната гюрултия,  клаксони, които могат да събудят и Спящата красавица без да се налага да се търси принц, раздиряха непрестанно страдащата и без това от липса на тишина и спокойствие вечер. Прахът буквално се стелеше върху чакащите ни тела, минута след минута, час след час.

В началото разговорите ни с обслужващия двучленен екипаж на автогарата бяха приятелски, с двустранни усмивки от двете страни в стил  „е, случва се да закъснее автобус“, което малко по малко започна да преминава в „Хей, какво става, бе?  – Спокойно всичко е ОК“ (без обяснение и подробности). От там се премина към „Къде ни е автобусът, бре???“ – вдигане на рамене и „Ас не расбиа и не спик инглис“ и още „Казвай бе, гад мръсна, колко ще го чакаме още?“ и последващо дезертьорство от персонала, като единият си легна и се зави през глава, а другият изчезна та се не видя.  Дори придворната, в случая пригаражната котка се шмугна под завивката на полегналата си служителка, с едничката цел да избегне зададените от нас въпроси.

И ние куковците, четиримата, да живеят българо-холандските  взаимоотношения между народите, си останахме там, не мити – не драги никому, да си чакаме буса. С по един пръст прахоляк по себе си, с изгубени 7-8 часа в автобусно очакване. По един представител от етнос решиха да поспят на пейките, както е в прахта, както е сред преминаващите огромни и безумно шумни ТИР-ове. Чакахме, чакахме, и накрая не дочакахме.

Решението бе взето – тръгваме и търсим хотел. Къде бре, ние сме в нищото, никакви коли, таксита, туктуци, душлуци и махмурлуци не се видят. Три часа посред нощ е, съобщават от местното МНР. Добре, че се бяхме разделили с нашите другарчета по-рано, защото както се оказа, в близост до злокобното ни място, те бяха открили съвсем нов, модерен и чист хотел с ресторант, където бяха хапнали преди нашата автобусно – очаквателна епопея. Даже споделиха, че лично ги е поздравил собственикът на това място –  бирманска поп легенда.

Хайде бе! Решението бе взето веднагически – отиваме там. По пътя до хотела ни съпроводи кордон от бездомни кучета, които се надлайваха едно друго (и с нас). Хотелът – наблизо, среднощният персонал втрещен при вида на четирима бели (доколкото може да се прецени под прашуляка по тях), мъкнещи всевъзможни куфари и раници, които искат да се настанят в среднощния час. Стаите – тре биен. От „онова“ място се озовахме в „това“ място, та се постарахме от уважение и полиглотски способности, да изкажем на старохоландски безграничната си благодарност към другарите по оръжие, барим ни разберат ентусиазма.

IMG_20150510_094432

Ресторантът на хотела

IMG_20150510_030644

Стаята в Royal Jasmin Hotel

После душ, пак душ, много душ, сън и пак душ, голямо търкане и плацикане ни беше нужно да измием събраното от онзи кръстопът. Сутринта – закуска. В излъскания и обхванат от луксозност ресторант.  Беше различно от  тоналността на очакваното и преживяното преди това приключение, но в онзи момент ни дойде мнооого добре. Естествено се появи и собственикът, Васко Кеца на Мианмар, бирманският Карел Гот, Хулио Иглесиас от далечния Изток – Nym Ronnie. Придружен от свитата си, изчака да закусим и веднага дойде да ни се представи. Голямо ухажване, голямо чудо. Качи ни четиримата от запаса в огромния си джип, първо ни закара до „автогарата“, за да ни презавери билетите за автобуса. Там като видяха кой идва, само дето на челни стойки не застанаха, някои даже в мъжки шпагат. Не само ни завериха билетите, ами и обещаха, че ако автобус отново не дойде вечерта, ще произведат нов, с инкрустирано името на Рони на предното стъкло.

IMG_20150510_114950

Возилото на нашия домакин

След това нашият домакин ни повози още малко из града, остави ни пред невероятния градски парк с виенски почерк (ама буквално) и се разбрахме вечерта преди „Чакане на автобус“ епизод 2 –  Завръщането на калитковците, да се видим в ресторанта на wиски.

IMG_1992IMG_2001

В уречения час, нашият спасител ни чакаше, с огромна бутилка от любимото му с черен етикет и с дежурната блага усмивка. Разказа ни неговата история, как на младини бил заставен от баща си да започне кариера в армията, как станал голям началник  и част от военизираното управление на страната през годините, как се пенсионирал  и сега правeл това, за което винаги е мечтаел – да пее!!! Да, да пее. Беше издал над 10 албума с негови песни, беше правил всякакви концерти, като през цялото време на телевизорите в ресторанта вървеше неговият концерт на националния стадион в Янгон пред поне 30-40 хилядна публика.

Всичко звучеше толкова абстрактно и нереално, но беше истина. Получихме диск с албумите му, надлежно автографиран, гледахме концерта му и само цъкахме с език. Голяма работа, голяма среща! Подпийнахме от черния етикет, похапнахме местни вкусотии и настана време за втори автобусен опит.

Преди да потеглим, участвахме в очевидно отработеното упражнение – снимка за спомен с домакина. Служител на хотела изникна от нищото и донесе шапка, с която задължително се изтипосва на снимка песнопеещият хотелодържач. Отиграна ситуация, очевидно беше! Само словоизлиятелят на това думоплетство можеше да го разбере, защо ли?!  Нека драгият читател да се досети сам.

Nym

Снимка за спомен с нашия домакин

Разпореди се мианмарският славей и багажите ни се озоваха в джипа, след което ни откара лично до местостоянката и остана с нас близо два часа докато не се увери, че за втори ден няма да се случи една и съща случка. О, благодарим ти, бог на транспорта, че този път не ни изостави. Благодарим ти, Рони за изключителното гостоприемство, благодарим ти, Автобусе, че предния ден не дойде и се „наложи“ да изживеем това!

А как продължи приключението – прочетете тук!