Убуд, сводка 2

И ето на, продължават да пишат тия… 😉 след дълбокомислените размисли за магическия остров.

След като великодушно 😉 оставихме групарите да се понаспят, понатуткат, понабасейнират и понахранят, още за първия балийски ден сме намислили стройна програма. Monkey forest като за отскок, след това марш на скок. Ама буквално! Пренебрегнали адската жега, обвила любимия ни Убуд, отиваме право при маймуните да се измаймуним и ние. Е, получи се последното, групата ни истински се забавлява с полазилите ги наши предци, според колегата Чарлз. Гората е нещо като емблема на Убуд и колкото и пъти да си ходил там, винаги е различно.

Ubud, Bali, Indonesia, Monkey Forest

Гората на маймуните

Ubud, Bali, Indonesia, Monkey Forest

Гората на маймуните

От маймуните, маршът на скок в действие. В жегата. Само дето противогази не им раздадохме, да изпитаме силите на нищо неподозиращи наши съратници в ролята на опитни мишки . Първо действие – разходка из града, по заобиколен маршрут, обхванал го остра липса на магазинчета и сергийки, че иначе придвижването е само между другото, вниманието е изцяло върху разпродаваното от локалните. Бавно, но славно, все пак стигнахме до началната точка на второто действие – Campohan ridge walk.

Ubud, Bali, Indonesia

Campohan Ridge walk

Това е една тематична разходка извън Убуд, сред зелени оризови полета, палми и горички. Е красиво е, без съмнение. Без излишно натоварване походихме час, час и нещо по краткия маршрут, изпихме по един фреш и хайде наобратно. Вечерята имровизирахме в невероятния варунг на доФтора швейцарец, който ни впечатли с неговата фондация за подпомагане на местни деца в професионалното им развитие и клиники за медицински грижи за трудно достъпващи ги малчугани. Респект. Беше много вкусно, беше много забавно.

За следващите дни бяхме начертали доста амбициозна програма, която с помощта на нашия човек – Кетут- следваше да се проведе. Е, очевидно малко нанагорно им дойде на хората, придвижването в Бали е изключително бавно, има много завои и тесни пътища. Не можем да не отчетем и големия възрастов диапазон на членовете на малката ни организация. Поискаха да имат свободен ден в повече – дадохме им го, нали сме добри.

Какво правихме ние там? Освен, че ден си дадохме за почивка, наехме си мотор и тръгнахме, където очите ни видят. Това вече беше Нашето усещане. Губихме се, намирахме се, карахме, спирахме и пак карахме. Два момента ни се запечатаха в спомените. Избрахме в началото да отидем до едно село, на около 15-тина км от Убуд. Пътят до там се оказа целият с изумително голям брой производители на мебели, декорации и тях подобни. Всичките тези километри бяха заети отляво и отдясно с малки, големи и огромни магазини, продаващи описаните артикули. Голямо ахкане, охкане и ухкане му спретнахме. Възклицания от всякакъв род и число. Големи майстори са тез балийци, за пореден път се убедихме. Страхотен усет към красивото, към детайла. Първо мислехме да си вземем поне някаква декорация. После решихме, че малък контейнер ще ни стигне да напълним. След това минахме на голям и накрая на цял кораб. Има тооолкова много красоти. Така, че на някой ако му се намира неголям кораб – мебеловоз, да се обади. Пътят ни от 30 мин нарасна стремглаво в часово измерение. Разгледахме и арт маркета – крайна цел на пътуването, сдобихме се с малки подаръчета за близки и приятели и гаааз обратно в Убуд.

Не можехме и не искахме да пропуснем да обиколим отново Пенестенан, най-любимият ни местенце, леко встрани, леко нависоко, с прекрасни зеленотии и други красоти. Обрисахме го надлъж и нашир моторизирайки, когато попаднахме на интересна гледка. На създадено с подръчни средства (глина и шамот) игрище за волейбол, тренировка провеждаше местен отбор, момчета на по 16-17 г.

Penestenan, Ubud, Bali, Indonesia

Волейболен мач

Тренировка съвсем по правилата, със загряване, със забиви от двете страни, с изпълнение на сервиси. Половината от децата бяха боси, трЕнера също. Как се играе волейбол бос на шамот, трудно ми е да си представя. Може да нямаха маратонки, но имаха големи сърца младите балийски волейболисти. През цялото време не спряха да се забавляват и да се смеят, направо се раздаваха на „игрището”. Много впечатляващи отигравания наблюдавахме, а те от своя страна след всеки успешен удар не пропускаха да се обърнат да видят дали ги гледаме. Толкова много състезания по волейбол на подрастващи сме гледали по нашите земи. Всички са облечени в специални екипи, мама и тати са им купили маратонки на световноизвестна японска марка (задължително!). И какво виждаме? Едни отегчени от играта, така както и от живота млади хора, едни сериозни, на моменти намръщени физиономии, отново проекция на отношението им към живота. А толкова лесно може да бъде всичко – една усмивка, две хубави думи, душата на дете… Стоп, стига простотии бе, тате!

« 1 на 2 »