Шофьорски неволи

Все бяхме виждали отлики в логиката на шофиране по земното кълбо, ама тук, у Мианмарско вече съвсем ни озадачиха.

Първото нещо – светлините. През деня никой никъде не пуска светлини, с настъпването на нощта тоже. В пълен мрак колите започват малко по малко да осветяват предстоящия си път, но за безбройните моторчета и подобни това не важи. Никой не си прави труда да включва светлини. С цел безопастност, преди разминаването с други ППС, освен бурното клаксониране, започва едно присвяткане – габарити, дълги, аварийни, пак габарити и т.н. Всичките автомобили са с автоматични скорости, от най-простите до най-лъскавите. Намерихме обяснение за това, изстрадалият шОфер, след всичките си задължения да клаксонира и тромбонира, да присвятква с габарити, дълги и т.н., ако и скорости трябваше да сменя, много щеше да му дойде.

Клаксоните са винаги в унисон с големината на машината, на принципа- колкото си по-голям, толкова по-голяма ти е свирката. Звукът от най-големите е потресаващо стряскащ и респектиращ, ха си се заблеял, ха си подскочил метри над земята от уплаха. На кръстовищата, освен в по-големите градове няма нито свтофари, нито каквито и да е знаци, указващи предимство, принципът на по-големия отново е в действие. По-големите залепят ръка към най-важното устройство в средството за предвижване – клаксона и докато не откажат по-малките да им се пречкат, не спират. Те пък гОрките, търсят начин сред по-малките от тях да покажат гласовите способности на техния уред и междувременно да продължат пътя си. А пък да си пешеходец и да пресичаш – ти си най-безправната жива твар на света, никой за нищо те няма.

И така, въпреки всичкия този невъобразим хаос, наречен правила за движение, за толкова дни не видяхме и не чухме нито един ядосан, изнервен, викащ, крякащ, нещопоказващ и т.н. участник в движението, с привички, присъщи за нашите часови пояси.

Азиатска му работа!